Проза

Какво по дяволите

03 Юли 2011, 12:36 (последна корекция: 05 Юли 2011, 7:12)

24

- Здравей, Ния. Нямаше те дълго. Липсваше ми.
- Хей, Елена! Бих те прегърнала, но нямам сили да стана. Не си усещам тялото.
- Сигурно си изморена.
- Не, аз спах много време. Не знам какво ми е.
- Всичко ще е наред. Знаеш ли, пуснаха Лола.
- Това е прекрасно.
- Да, дойде да я прибере някаква жена. Може би майка й.
- Много се радвам.
- Почти съм готова с поемата ти. Знаех, че ще се върнеш да я вземеш.
- Сериозно?
- Да. Хората винаги се връщат. Особено тези, които бягат от тук. Ще ти я донеса утре. Отивам да се разходя.
- Благодаря ти.
Оставам дълго сама в стаята си и отново заспивам.
- Ния, добре ли си?
- Ийън, ти ли си?
- Да. Как си?
- Не ми е добре. Всичко ме боли.
- Ще се оправиш. Ще се оправиш и ще се махнем от тук. Ще се оженим, ще имаме две деца и ще живеем в голяма красива къща.
- Звучи добре.
- Да, всичко ще е прекрасно. Искаш ли да те разходя?
- Да, но не мога да стана.
- Аз ще те пренеса, глупаче. Хайде.
Излизаме навън и сядаме на пейка. Говорим си дълго и сякаш започвам да се чувствам добре. Успявам дори вечерта сама да се прибера до стаята ми. Вечеряме заедно аз, той, Диди и Елена. След това отивам да си лягам.
- Сутринта ще съм при теб, Ния. Ще те махна от тук.
- Обещаваш?
- Обещавам. Обичам те.
- И аз - казвам и веднага заспивам.