Проза

Какво по дяволите

03 Юли 2011, 12:16 (последна корекция: 24 Ноември 2011, 9:16)

7

- Добро утро, млада госпожице! - я, този път не ме буди Лола, а сестра Лили, която помня много добре.
- Добро!
- Хайде, сеансът започва всеки момент.
- Кое?
- Сеансът, по-бързо се оправяй.
- Няма ли да закуся?
- Изтърва обяда.
- Обяда? Мислех, че закуската е до 12 часа.
- Не, не е.
- А тя кога е? През ноща?
- Не си в позиция да задаваш такива въпроси.
- Защо има филий за обяд? Кой по дяволите обядва хляб със сладко?
- Не упорствай, бе момиче. Филийте просто остават от закуската. Хайде, по-живо.
Обличам се набързо и не мога да повярвам, че цяла седмица съм изпускала закуската, а на обяд съм яла каквото е трябвало да ям за закуска. Реално съм изпускала обяда си. Нали?
Влизам в някаква стая. Има хора около доктор Браун, който е седнал на стол в средата на кръг от побъркани(такива като мен).
- Здравей, Ния. Тъкмо теб чаках, за да започнем с теб.
- Какво трябва да започвате с мен? Не обичам да стоя в кръг, нито да танцувам танца за дъжд. А и смятам, че няма нужда от ритуални танци. Днес няма как да вали. Усещам го...
- Моля? Може ли малко по-учтиво и сериозно? Трябва да говориш за миналото си, за това как се чувстваш сега. Каквото искаш, за да започнем развитието ти. Това е, за да ти помогнем.
- Тази реплика я чух и от баща ми преди да започна първи клас. Нямаше ефект. Не искам да говоря за себе си, за мен пише във ФеисБук. Намерете ме там. Нямам какво да кажа, не помня много за себе си. Мога обаче да поговоря за Елвис Пресли? - тръгвам да излизам от стаята, но Ийън е на вратата и ме спира.
- Ния, ела тук и отговори на някои мои въпроси тогава.
- О, шит! Искам да се махна от тук. - заставам до Ийън.
- Шшшт! Тихо! - прошепва той.
- Добре, да започне някой друг. Ния, ти слушай и се отпусни. Ще ти дам думата, когато си готова. - явно докторът малко започва да се ядосва.
- Дай ми нож да се заколя по-добре. Думата си я дръж за себе си. Макар, че била силно оръжие...
- Ха-ха-ха-ха - чува се гръмогласният глас на Ийън из цялата стая.
- Ийън, на какво се смееш там? Дръж Ния да не излезе! По-сериозно за Бога! -казва строго на свой ред доктор Браун.
- А, нищо, сетих се един виц.
- В подходящо време. Тихо! Маргарита?
- Мария съм аз.
- Добре, Мария. Започни ти..
- Каква е тази глупост, бе? - казвам аз и поглеждам към Ийън, който отново е готов да се разсмее. - Нещо смешно ли виждаш пък ти?
- Не. Тоест...да! Забавна си.
- Добре ти е на теб.
- Сериозно, много си сладка, когато си ядосана.
- И ти си сладък, когато ме пускаш да изляза. Искам да се махна от тук. Какво ми се мазниш и ти? Излъгах за Елвис, нищо не мога да ти кажа за него.
- Ще ти помогна.
- Какво? Да се махна от тая дупка?
- Не, глупчо. Да научиш повече за Елвис. Естествено, че да се махнеш от сеанса. Виждам, че не ти е приятно.
- Да. Моля те, по-бързо.
Момчето отключва вратата и излиза. След него и аз.
- Мисля, че баща ми няма да ми говори доста време.
- Баща ти? Нека не говорим сега за твоите проблеми. Доктор Браун дали видя, че се махнах?
- So sweet!
- Я пак? Нещо подиграваш ли ми се?
- Не-е-е. Ти не ме разбра. Твоят доктор Браун се явява баща на мен...
- А-а-а.. извинявай тогава. Трябва да свикваш, че нищо не помня. А и съм луда, така че явно и нищо не разбирам.
- Трябва ли да свиквам? - усмихва се той.
- Нали съм ти пациентка, ще ме гледаш дълго. Предполагам ще се налага...
- А, пациентка си ми... да. Е, щом ще се налага да те гледам. Искаш ли да се разходим?
- Много добра идея. Малко съм гладна обаче.
- Имам сандвич. Ела, ще ти го дам.
- Мерси.
Тръгваме из градината и излизаме на пътя.
- Аз май нямам право да съм тук.
- Нали си с мен?
- Защо ми вярваш толкова? Ако ти направя нещо? Все пак съм луда..
- Не си!
- Съм!
- За мен не си.
- Лъжец! Видях погледа ти, когато избяга от стаята ми онзи ден. Осъзна, че прегръщаш луда.
- What the hell? А-а-а.. тоест, какво приказваш?
- Не е нужно да ми превеждаш, знам английски.
- А помниш ли го?
- А ти подиграваш ли ми се?
- Казах ти, че си сладка, когато се ядосваш.
- Ти си луд.
- А после аз съм те смятал за луда. Ти го каза в лицето ми. Засегнах се...
Момчето наистина си го бива. Много ме забавлява. Наистина е красив, определено си личи, че не е българин. Може би това е типът момчета, които харесвам.
- Откъде си?
- От Колорадо.
- Звучи добре.
- Добре е. Ти..помниш ли от къде...
- Не! -прекъсвам го, преди да е задал познатия въпрос с неизвестен отговор.
- Извинявай..
- Няма нищо. Не си виновен. Просто ми е адски трудно. Припадам, не помня какво съм правила преди това. Не знам откъде идвам, коя съм. Помня толкова малко неща за семейството ми. За самата себе си..
- Иска ми се да мога да ти помогна - той се спира и поглежда в очите ми. Погалва лицето ми и не спира да ме гледа в очите. Цялата изтръпвам.
- Помагаш ми, когато ми вярваш.
- Радвам се. Тук съм за теб, да знаеш. - продължаваме да вървим около манастира. Адски красиво е. Май това е някакво село, доколкото си спомням. Много добре се чувствам.
- Май е време да те прибирам. Взе да става късно.
- Джаф!
- Моля?
- Говориш ли все едно съм куче. Джаф! - усмихвам се и той разбира, че се шегувам.
- Еми...
- Благодаря ти за разходката.
- За теб винаги, глупаче. - отново ми смига и обръщаме в обратна посока.
Виждам на пейката пред входа Ицо, който ми се усмихва.
- Аз ще остана малко при него.
- Твое право. Май си му взела акъла. Не съм го виждал усмихнат до сега.
- Дали? Яко. Сватбата между двама луди позволена ли е?
- О, Ния! Нараняваш ме. Значи имам конкуренция, а? Не е яко. Никак. - казва той и влиза в сградата.
- Здрасти, Дик. Как си?
- Добре, ти?
Оставам при него и се заговаряме. Обсъждаме и коментираме всеки един от лудите, който мине покрай нас. Сякаш се дистанцираме от тях и си вярваме, че сме различни. Добре е да си вярваме, предполагам. Сближаваме се, което ми харесва. Мястото също започва да не изглежда толкова гадно. Някакво момче стои срещу нас и ни гледа.
- Не го гледай така, ще го изплашиш.
- Не искам да го плаша. Защо ни гледа така?
- Рисува ни.
- Доста добре. Колко ще струва? Трябва да си разкрася стаята.
- Ния, голяма шматка си. Малко маняче т'коа..
Продължаваме разговора си, докато не се появява Мартин и не ни казва да се прибираме. Разделям се с Ицо, но се разбираме да се видим утре по същото време.
Минават дни, може би седмици. С Ицо наистина започваме да се разбираме. Единственото, което ме притеснява в него, е фактът, че казва, че роднините ми са ме "отписали" ...