Импресии

Отчаянието

25 Март 2018, 13:43 (последна корекция: 27 Март 2018, 17:27)

Отново аз, отново здравей!
В момента съм си на село. Странно е, че очаквам да спра да търся какъвто и да е контакт с теб, като сам ти продължаваш да ми пишеш – невъзможно е! Не знам поради каква причина, но драсваш от дъжд на вятър. И аз няма как да спра да мисля за теб, като постоянно си ми в главата. А и ми пишеш от време на време и сърцето ми сякаш спира в моментите, в които отварям съобщенията ти. Да, пишеш познатото „ко пр?”, но за мен е малко повече. Нека сме честни, много повече. Защото е от теб, независимо, че ти не влагаш нищо в тези думи.
Искам наистина да ти опиша как се почувствах вчера. Легнах си и реших да погледна фейса през телефона. Непрестанно проверявам дали си там, дали си писал, въпреки че знам, че няма да ми пишеш. Е, понякога ме изненадваш.
Вчера имах няколко съобщения и огледах от кого са, без да ги отварям дори. Подминах твоето и в първия момент дори не се усетих. Не съм свикнала да пишеш. После се върнах на него и го отворих. Доплака ми се. Защото не бях в Русе и уж мислих за теб по-малко. И когато си дойдох на село(приближих се до Русе), ти ми писа и всичко се върна. Тъпото е, че дори не пишеш нищо смислено. Не предлагаш да излезем...
Докато пътувах с автобуса си четох книгата с любовните истории. И точно тогава бях на Данте и Беатриче. Много, адски много ми напомни на нас. Голямо съвпадение.
Знаеш ли историята им? Предполагам не. Данте е посветил много сонети на нея, обожествявал я е. Бил е, предполага се, страшно влюбен в нея. Те дори не са се познавали, не са си говорили. Батриче никога не е чувала от него и дума за чувствата му. Сонетите е пишел дори прикрито, уж посветени на друга.
Все едно аз съм Данте. Да. И аз стоя и си пиша писма до теб, а ти нямаш представа какво изпитвам, не знаеш, че всичко е истинско. Вероятно ще ги кача и в сайта си един ден, но няма да оставя името ти в тях. И те, като сонетите на Данте, ще бъдат уж адресирани към друг човек. Или пък художествена измислица.
Но това няма да е вярно за жалост. Защото всичко написано тук е реално и е част от мен. Това са неща, които съм изпитвала. Които ще изпитвам дълго.
Липсваш ми много. Все се сещам за моментите ни заедно, колкото и да са малко (тези, които помня).
Страх ме е и се чувствам виновна, че започвам да забравям какво сме правили всяка минута, когато сме били заедно, едва ли не. А е нормално. Вече не различавам реалността от мечтите. И ако бъдем честни – е по-добре за мен. За какво ми е да помня? Вече нямам нищо от това, което имах тогава :( Странно, все още се чувствам по същия начин обаче.
В четвъртък се видях с един стар приятел, когото не бях виждала от доста време. Поговорихме за теб. Исках да му споделя. Разбира се не прозвуча сериозно. Може би и не изглежда. Вероятно дори не е. Сигурно това се опитваш да ми покажеш, като ме игнорираш от живота си?
Видях падаща звезда - пожелах си да изляза с теб. Виждаш ли колко съм скромна? Въпреки това сякаш си пожелах едно от най-невъзможните неща тези дни. Ще свикна с тази мисъл.
Бях на сбор в Завет. Един колега ме покани. За жалост той нещо не беше добре – май получи слънчев удар. Или нещо такова. До сбора не стигнахме, но пък постояхме с родителите му.
Поне на следващия ден беше по-добре. Поразкарахме се малко. После нашите ме прибраха и дойдохме на село.
Другата седмица ще отида с един познат на море. За около три дни. Мисля, че ще ми е скучно, затова май ще взема (...). С нея вече не сме толкова близки, а и напоследък е много тегаво, като излизаме. Ако държиш да съм честна – това е отчасти е заради теб. Както и да е. Не те интересува и грам, нали?
С теб какво става? Не знам кога си на работа, не ти знам смените... Не знам с кого прекарваш свободното си време, когато и колкото и да е то. Знам, че не е смен. Ха-ха!
Все се надявам най-накрая да излезем и то – ти да ми предложиш. Уви. Май няма да дочакам. Но пък аз спазвам обещанието си към себе си – няма да предлагам да излизаме. Та аз вече ти казах, че искам да те видя. Ти не само че не каза, че и ти искаш, ами и ми отговори по един от възможно най-глупавите начини.
Тук не мога да спра да пиша, докато всичко, за което мисля, си ти. Това си ми е единствения начин да те почувствам близък, да ти споделя тези неща, да знам, че всеки ден знаеш как се чувствам. Иска ми се толкова много да знаех ти как се чувстваш всяка минута.
Тук има една огромна привилегия – не се притеснявам, че няма да отговориш.
Мога да ти издам една тайна – трябваше да тръгнем за морето утре, но аз казах, че е по-добре да е вторник. Наивно се надявам все пак да стане чудо и да предложиш да излезем. Защо не утре?
Ха-ха-ха! Знам, знам.... просто „надеждата умира последна”.
Брат ми току що ме попита какво пиша. Казах му: „нищо”. Тъжно, но факт. Това е едно голямо нищо. Точно като това нищо, което изпитваш към мен.
Минали са 17 дни, откакто не сме се виждали. Ти нямаш никаква представа, нали?
P.S. Колко време ще мине, докато спра да се надявам да излезем? И колко още след това ще мине, за да спра да те искам?
04.08.2013г.
11

Рейтинг: oще няма оценки