Бленувам те

От Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска

01 Ноември 2012, 7:50 (последна корекция: 05 Октомври 2018, 9:01)

„Тази е, ако не се лъжа, пета година, откак аз усетих първия трепет на любовта към теб. Добри и лоши дни са минали от тогаз, много неща са преживени и забравени, но едно аз ясно помня и ясно зная – то е, че през тези пет години нито един ден не е минал, без да помисля за тебе. Аз те любех пламенно и искрено и дълго, и търпеливо чаках да бъда разбран...
Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможността да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по-горе от моето. Аз мислех, че ти любиш друг и не исках да заставам между двама ви...Може жестоко да съм се лъгал, като съм мислил така, но...това, което е минало, не може да се върне.
През това време аз не можех да се радвам истински, защото скърбях, че тази, която тъй безумно любя, никога няма да узнае моята любов. И аз избягвах да се срещам с жени, защото ме беше страх да не се увлека по друга и да забравя теб, която изпълваше моя живот. Едни ме мислеха за студен и неспособен да любя, други – за отчаян песимист. Аз не бях нито едното, нито другото . Аз бях способен да любя и любех тъй свято и тъй искрено, както малцина са любили.
...Безкрайна радост съм чувствал, когато съм те виждал или когато са ми казвали нещо за теб...
...Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в мемента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливия в света. Защото любовта ти ми е скъпа - тя е изкъпана с толкоз много душевни мъки.
Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди.
Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.
Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб.
Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.
Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.
...Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов...
Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!”

„Навярно досега ти вече си имала време да помслиш върху това, което става в София. Аз съм много доволен от всичко.
...А колко хубави чувства изпитах, докато ти беше тук, не искам да ти излагам, защото ще почна пак излияния на чувствата, с които и без това са пълни повече от досегашните ми писма.
Часът е близо 11. Настъпиха пак вечерите, през които няма къде да се ходи, защото навред има много досада и безсмислие. Някога в „Батенберг” ще свирят пак същата програма, която свиреха в петък вечерта. Същите композиции, макар и да не отбирам твърде от музика, аз ще слушам с истинска наслада. Причините за това ти добре познаваш.
Аз дълбоко вярвам, че ще настъпят по-добри дни за нас и тогава всичко ще се изясни и оправи. Докато настъпят те, ние ще пазим миналото въпреки всички спънки и несгоди. Защото в туй неспиране пред спънките и несгодите е висотата на нашата любов.
Вярвай ме и ме помни:
Димчо
П.П. Много добре ще сториш, ако прочетеш „Виктория” от К.Хамсун, N.64 от „Универсальная библиотека”. Дадох я на К. и ти би могла по някакъв начин да я вземеш от него.
За нея стана дума в градината, на увеселението, където щеше да бъде чудесно, ако ние, по-усамотени, можехме по-свободно да приказваме из „алеята на усамотението”.

„Новата година посрещнах при условия, които съживиха в паметта ми много спомени за други посрещания на други години в Ихтиман.(Това ми звучи сега и мило, и мъчително.)
И без да съзнавам ясно защо, аз чувствам сега непреодолима потребност да ти пиша. Може би огнената жажда да се върна при своята изтерзана младост ми е навяла желанието да се върна за няколко часа и с писмо при тебе.
Кръгът на моите блуждения и дирения на нови опиянения в нови сърца се заключи и аз виждам сега безценността на всички богатства, които съм спечелил далеч от тебе.
И скръбта ми се увеличава още повече от съзнанието, че и да се върна назад, тя не би могла да ме посрещне с някогашната радост. Защото само скръб могат да навяват сега опожарените й младини.
Моят вик за забрава на пълното с озлобление и жестокост близко минало би бил унизителен за мене – затъмнителя на нашата пролет – и затова аз бих искал да го не чуеш.
Не зная как и с какво живееш сега. Не зная дали не те обичам още – свято и дълбоко, както никога. Не зная също обаче дали не бих останал ледено спокоен, дори ако ти би се оскърбила и би върнала даже писмото ми.
Защото е възможно да върша безумие, като ти пиша сега, когато вечерта е толкова снежна и в тишината й сякаш широко размахва крилата си Ангел Смерти.
...